,,Българио, за тебе те умряха,
Една бе ти достойна зарад тях,
И те за теб достойни, майко, бяха (…).‘‘
Съединението на Княжество България с Източна Румелия е една голяма стъпка към решаването на българския национален въпрос. Българското княжество подава ръка на пловдивските бунтовници и така нарушава Берлинския договор. Най-недоволна от този факт се оказва Сърбия. Режимът в нашата съседка е изпаднал в остра криза: държавната хазна е празна, народът се бунтува. И сръбските управляващи се надяват, че една военна победа и присъединяване на нови територии, ще допринесе за укрепването им. Но тази война не се възприема от сръбския народ като ,,сръбско дело‘‘. Излъгани първоначално, че ще се бият с турците, сърбите научават с почуда, че ще воюват с българските си съседи, с които са водили многовековни съвместни борби против османските поробители.
Сърбия обявява война на България на 2 ноември 1885 г. Сръбската войска е съсредоточена в две групи: Нишавска армия и Тимошка армия разположени съответно южно и северно от Стара планина. Българската войска е разделена на два главни корпуса – Източен и Западен. Сформиран е и Северен отряд около Видин. Руските офицери, обучаващи до този момент българската войска са изтеглени, а мнозинството от българските офицери, завършили току-що военните училища, са със звание капитан. От друга страна, начело на сръбските войски стоят генерали. С обявяването на войната по-голямата част от войските от Източния корпус са прехвърлени на запад. Така българските войници извършват нечут дотогава преход, който надминава най-бързите известни по онова време Наполеонови походи.
Решителните сражения на юг от Балкана протичат от 5 до 7 ноември, по укрепените позиции западно от гр. Сливница. Водят се тежки сражения по цялата фронтова линия. Навсякъде българите предприемат смели атаки ,,на нож‘‘, които водят до успех. Сръбският крал Милан заповядва общо отстъпление на цялата Нишавска армия. За победата при Сливница голямо значение имат изключително смелите и героични действия на т.нар. Радомирски отряд. На 6 ноември, отрядът състоящ се от около 2000 души атакува деветкратно по-силния противник при гр. Брезник (изпратените срещу него шест батальона, един ескадрон и три батареи). В сражението загиват значителен брой български войници и отрядът отстъпва, но със своята саможертва постига поставената му цел – да забави въпросните сръбски части. Т.нар. Смолчански отряд, действащ на северния стратегически фланг, западно от гр. Годеч, също има съществен принос за българската победа. Той е малоброен и действията му са партизански, но ролята му е значителна, защото успява да увлече и разбие значителни сръбски сили. От 10-и до 12-и ноември българите разгромяват сърбите при Драгоманския проход и Цариброд. Най-значимият и най-славният момент от тези боеве е упоритата борба, която се разиграва за знамето на сръбския полк на Нешков връх, при Цариброд. Тук геройски загиват стотици войни и от двете страни. Сръбските дивизии се оттеглят на силните позиции при гр. Пирот. И ето че смаяни и възхитени, ние присъствахме на развязката на пиротския бой (15 ноември – б.а.). Една част, повече от рота, може би една дружина, се дигна от веригата и полетя на нож от разстояние около 1000 крачки. Нападателите завикаха ,,ура‘‘, (…) и се закатериха по могилата (височина на която се намират ключовите сръбски позиции – б.а.). В това време стана нещо нечувано, което никога няма да забравя. Вероятно всички наши войски, които от полето, от Келташ на лявото крило, от височините на дясното крило, виждаха атаката, разбрали са значението ѝ поне колкото нас и бяха устремили погледите си към височината. Из един път полето заглъхна, топовните гърмежи и пушечния трясък престанаха не само от наша, но и от сръбска страна, сражението замря. Но от полето и от височината за насърчение на атакуващите едновременно като по команда 50 хиляди български гърла изреваха едно оглушително, едно страшно ,,Ура!‘‘. (…) Височината падна в наши ръце (…).‘‘, спомен на д-р Н. Генадиев. По същото време протичат подобни драматични събития и в Северозападна България. И тук българските войски водят тежки сражения и постигат бляскави победи срещу многоброен противник. Решителните боеве се водят при Видин, Белоградчик и с. Гайтанци. Сърбите извършват най-стремителната атака срещу Видинското укрепление на 14 ноември, като достигат почти до крепостния ров. Тежки минути настъпват за защитниците на крепостта, обаче те посрещат врага с яростен оръдеен и пушечен огън. Сърбите не издържат докрай и безредно отстъпват. Примирието е сключено на 16 ноември, когато след боя при гр. Пирот, пред княз Александър, се явява австрийският посланик в Сърбия и му съобщава, че българите ще бъдат срещнати вече от австро-унгарски войски.
Нахлуването на сръбската войска в България предизвиква небивал патриотичен подем. Под знамената се стичат огромен брой доброволци от всички краища на българските земи. Във войната участват около 250 доброволци от гр. Панагюрище и околните села. А в Търновската доброволческа ученическа чета се включват и най-младите – панагюрските ученици. Разпределени в отделните войскови части, панагюрци участват във всички решителни боеве в Сръбско-българската война.
Мирът между България и Сърбия се сключва в Букурещ точно на 3 март 1886 г. По този начин акта на Съединението е затвърден. Победителите осигуряват първата крачка към обединението на целокупния български народ. Надеждите на българите за обединение се усилват, а останалите извън пределите на България сънародници с възторг и жаден за свобода поглед следят развитието и напредъка на младата ни държава.
Изказвам моите благодарности на г-н Методи Навущанов, главен уредник в ИМ-Панагюрище.
