Новини

На 26-ти октомври се навършиха 140 години от кончината на Василий Чолаков. Кой е той, каква следа оставя след себе си, с какво ще го запомнят идните поколения и какъв е неговия завет, нека да си припомним.

Васил Чолаков е роден през 1828 г. Учи в „Общото школьо“ в родния си град Панагюрище при учителя Кесарий Попвасилев. Няколко години по-късно постъпва като послушник в Рилския манастир, където негов учител е Неофит Рилски. За да продължи образованието си, Чолаков заминава за Пловдив и там следва в елинското училище.

На 20-годишна възраст се записва в Киевската духовна семинария като студент, подпомогнат финансово от панагюрските граждани.Тук прекарва седем години, през които понася тежките условия (лоша храна, лоша хигиена, недостатъчно място за всички), при които живеели студентите. Въпреки това той не приключва образованието си, дори напротив – още през 1856 г. е записан в Московската духовна академия. Така се запознава с братята Константин и Димитър Миладинови, родом от Македония, които запалват у него жаждата за събиране на материали за миналото и бита на българите.

Неслучайно, след като напуска Москва в края на 1858 г., вместо да се завърне в родното Панагюрище, Васил Чолаков заминава на обиколка в Македония, „за да нахрани жадната наша младеж с млякото на образованието“. Посещава и други краища на отечеството, където чрез просветителската си дейност е оприличен на Паисий Хилендарски.

През 1859 г. е в Рилският манастир, проучвайки съхраняваните там стари ръкописи, евангелия, жития и старини и др. Вследствие, на което създава каталог на запазените ръкописни книги.

Минават още няколко години, през които Чолаков обикаля българските земи „опознавайки нравите и обичаите на нашия народ“, когато през 1863 г. най-накрая се прибира в родния си град. Назначен е за главен учител във взаимното училище „Св.Троица“. Прочува се като един от най-добрите даскали в Панагюрище преди Освобождението. Именно затова, да се учат при него, идват българчета от цялата територия на родината.

Въпреки безспорните си качества на добър педагог, Васил Чолаков е недолюбван от някои панагюрци. Акад. Атанас Шопов в своята биографияго описва като изключително строг, взискателен и точен човек. Пословичен с неговата спретнатост и чистота, той не е давал прашинка да падне върху дрехите му. Ходел с едни и същи дрехи и колкото и да ги носел, те все изглеждали „чисти и нови”. Васил Чолаков мразел лъжата, „за него тя била първият и най-тежък грях“. Почтеността му карала местните първенци винаги да се допитват до него при взимането на важно решение. Но прекалената му искреност, която проявявал в словата си при черковните служби, чрез които остро критикувал грешките на съгражданите си, не се харесвали никак на мнозина.

Васил Чолаков взима дейно участие и в изграждането на панагюрското читалище „Виделина“. Именно чрез него успява да издаде своята книжка „Описание на село Панагюрище“ – според Ат. Сугарев първата, макар и много кратка история на града ни.

След като бива неоснователно обвинен в униатство и католишка пропаганда, Василий Чолаков увлича цялото читалищното настоятелство в борбата против „евангелисткия прозелитизъм (разколничество) в града ни“. Връхна точка на тази инициатива е публичното изгаряне на протестантска литература, намерена в Панагюрище. Този символичен акт се осъществява на Връбница (подвижен празник, в неделя, седмица преди Великден)

След двугодишно учителстване в родния си град, Васил Чолаков поема отново „по трънливия път на етнографа“, за да събира нравите и обичаите на сънародниците си. Част от тези материали той предоставя на Константин Миладинов, който ги включва в издадения съвместно с брат си сборник „Български народни песни“. Но мечтата на Чолаков е да издаде собствен сборник с фолклорни материали. Затова така усилено търси спомоществователи, които да подпомогнат издаването на неговия труд. Тъй като смята, че събраните от него материали няма да стигнат за издаването на сборник, моли приятели и познати от всички краища на българските земи да „му събират народни песни, обичаи и др.“ И след многобройни препятствия и трудности първият том на сборника е готов и издаден през 1872 г. в Болград под името „Български народен сборник“. Той съдържа обичаи и обреди, практикувани при празниците от семеен характер; празници според народния календар на българина; пословици; гатанки; приказки; народни песни. А ареала, който обхваща е: „Панагюрище, Пазарджик, Свищов, Лясковец, Кюстендил, Търново, Копривщица, Клисура, Карлово, Железник (Стара Загора), София, Самоков, Нишко, Неврокопско, Смолянско, Радомирско и Карловско“.

Сборникът е посрещнат с голям интерес от предосвобожденските читатели и критика. За съжаление обаче последната е безмилостна, което възпира Чолаков да издаде втори том, за който безспорно е имал материали. Но въпреки това, по-късно, години след смъртта на Чолаков, трудът му е признат като изключително ценен и се нарежда по значимост до тези на братя Миладинови и Стефан Веркович. Дори може да се каже, че в някои моменти ги превъзхожда.

Година след като сборникът му е издаден, Чолаков се установява в Рилския манастир, където е подстриган в монашески чин под името Константий. Но и тук той не се задържа дълго. Възмутен от ширещата се сред калугерството корупция и лошите порядки, гордият панагюрец напуска светата обител. Връща се в родното Панагюрище като взема дейно участие в обществения живот на града. В годината на Съединението - 1885 г., на 26-ти октомври приключва земният му път.

Път, изпълнен с много трудности. Път, толкова неравен, непредсказуем и несигурен. Той бива човек, съчетаващ много дейности през живота си – тази на учител, на духовник, на етнограф и фолклорист. Независимо от премеждията, Василий Чолаков не се отказва от целта си – да помогне „на младите да излязат от дивото и грубо състояние, в което са се намирали досега те и бащите им“. Чрез своя „Български народен сборник“ той помага на българския народ да „опознае себе си, защото само тогава може да се надява за честит живот, за трайна и честита бъднина“.