Изследванията на българската природа започват още преди Освобождението, като първите сериозни проучвания са дело предимно на чужди учени.

По това време българските земи са били „бяло петно“ на ботаническата карта на Европа, което провокира европейските изследователи да започнат своите търсения. За тях българските планини са били „изгубен свят“, пълен с неизвестни за науката растения. Пътуването им по нашите земи се е осъществявало с разрешение от султана (т.нар. ферман) и често под охрана. То е било истинско приключение, понякога с опасност за живота.

Първите летописци на българската природа са:

• Аугуст Гризебах – германски ботаник, който прави сериозно научно описание на растителността в българските планини,особено в Пирин.В негова чест са кръстени редица растения, като гризебаховата теменуга.
•  Виктор Янка – австро-унгарски офицер и ботаник, описал старопланинската иглика и още десетки нови видове от Стара планина и Родопите. Той е бил известен с това, че е обикалял Балканите буквално с пушка в едната ръка и ботаническа кутия в другата.
• Имре Фривалдски – унгарски учен, който невинаги е пътувал лично, но е организирал и финансирал професионални експедиции. Той описва родопския силивряк, намерен от неговите сътрудници в Родопите. Това растение може да стои дълги години в изсъхнало състояние и да оживее отново при поливане.
• Йосиф Панчич - сръбски ботаник, който преди и след Освобождението е най-активният изследовател на Рила. Той описва редица специфични за планината растения, като българското омайниче.

Тези учени въвеждат българските растения в европейската научна номенклатураи събуждат траен интерес сред научните среди към богатството на българската флора.